Ана-Мария Симеонова

По мои наблюдения, ученическото самоуправление в България напредва и се развива – създават се национални, местни и училищни съвети. Това е доказателство, че все още има амбициозни и дейни ученици в нашата родина. Позитивният и вдъхновяващият аспект на този процес е неоспорим, но дали няма и друга страна, която хората пропускат да забележат?
В началото на учебната 2024/2025 година бях избрана за председател на УС в моето училище. Като човек, който обича да върши работата си качествено, имах големи очаквания за своя мандат. Но уви, реалността беше коренно различна. Цяла година се чувствах като притисната в кутия, от която няма изход – липсваха хората, дейните ученици, които са важна предпоставка за благополучието на един съвет. Знаейки, че много съвети извършват своята дейност по този начин, се замислих как мога да променя тази реалност. Чрез гласност. Можем да повлияем на младежите да станат по-активни, като забележат, че тяхното мнение е важно и, най-вече, чуто от институции като РУО и МОН.
Вярвам, че има надежда в бъдещите поколения. Искам да го докажа и на всички, които го отричат. Като координатор на Русенски ученически съвет, на всяка наша среща виждам желанието на младежите за промяна. Те имат нуждата да бъдат изслушани; да видят разлика в това, което искат да променят, след като са изказали своето мнение. Защото в крайна сметка, ако властимащите не обърнат внимание на мнението на учениците, целият този процес ще бъде като „борба с вятърни мелници“.